Веднъж на няколко месеца Божана организира по една епична вечеря. 5-6-7-8 степенни вечери + прилежащи подбрани напитки, изящно подредени в красиви чинии. В края на март – бяха две, в две последователни вечери и моя милост + гадженце и отбрана приятелска компания се насладихме на втората. Ами няма по-добър начин да се подготвиш за влизане в болница, освен яко изживяване с декадентски привкус! Мартенските вечери бяха и с участието на Том Халпин, който е: а) работил в Noma, Копенхаген, б) спечелил тайландската версия на кулинарното телевизионно шоу Iron Chef, в) обиколил света и жонглира с продукти, техники и кулинарни похвати, които издигат fusion кулинарията на друго ниво. В Webcafe има интервю с него, от което можете да придобиете по-добра представа кой е и от къде идва.

До тук опитът ми с вечерите на Божана е, така да се каже, от двете страни на барикадата: по време на първата, началото на зимата и края на 2017-та, участвах в самата подготовка: от подреждането на масите, през миенето на чашите, сгъването на салфетките и т.н. до това, че вместо сервитьори имаше едни невероятни хлапета – ученици, които набързо обучих как се сервират и отсервират храни и напитки и разни други малки тънкости на етикета при хранене и практически цяла вечер бяхме обслужващия персонал (мда, имам много какво да кажа по отношение на това как средностатистическия клиент се държи със сервитьора си). На втората вечеря, тази на 31-ви март, бях гост и се насладих на всяка хапка и глътка (освен предвиденото вино, нашата компания си поръча допълнителни бутилки – защото ни беше малко! Пробвахме да замолим и за екстра порция от някое от блюдата, но уви – не ни се получи).

Зимната вечеря беше в студиото, в което Божана & екип снимат Новата балканска кухня, предаването й за 24 Kitchen; пролетната вечеря – в ресторант ahora – на Севда Димиторва. Двете изживявания бяха както различни, така и имаха много общо: енергията, настроението, заряда на екипите и бълбукащото вълнение на гостите. Едно от най-приятните неща е, че масите са дълги и имаш истинско усещане за споделеност на изживяването да се храниш, защото често около теб има тотално непознати, с които до края на вечерта си на ръба да си говориш на брат, примерно. Особено якото на мартенската вечеря беше, че Божана беше събрала членове на голямото MasterChef семейство и аз с особено задоволство открих, че всички хора, които съм симпатизирала на екрана по време на надпреварата, са свежарки и със супер чувство за хумор в действителност – което спомогна за цялостната задушевна атмосфера.

Снимките в този пост за кофти опита ми да запаметя усещането за смесеното еуфорично-приповдигнато-празнично, от първата вечер. Втората вечер реших да не снимам, а да се насладя на МАХ! Как изглеждаше първата вечер можете да видите в това ВИДЕО, а пък втората е ЕТО ТУК. И това, което виждате е много малка част от емоцията и настроението, които те обхващат и после те държат с дни – много е яко, искам пак (Божана, знам, че четеш – кажи кога ще е следващата дата!!!).

Силно ви препоръчвам да следите ФБ страницата на Божана, за да не изпуснете следващите дати – когато и да са и каквато и да е локацията, нямам съмнение, че ще си струва. В общи линии местата/кувертите се разпродават за норматив, така че няма много-много място за чудене и двоумене.

И след като споделих остатъчния еуфоричен ентусиазъм и приповдигнатостта на един задоволен гурман, искам да ви разкажа и няколко нещица от кухнята – буквално, които съпреживях по време на зимната Backstage вечеря:

Работата на готвача е болезнена, буквално. Независимо колко яко звучи „шеф“, „да, шеф“, „добре, шеф“ – независимо от публичния ти статут, от красивата ти престилка, от яките татуси, от каквото и да е материално, физическо или психическо нещо, в кухнята ти си един бачкатор, готов да пролее пот, кръв и сълзи, за да реализира плана си. Защото всяко ястие е план и за доброто му изпълнение имаш нужда от много качества, знания и умения. Същото като с актьорите – много лесно изглежда да ги гледаш на кориците на списанията, ама само те си знаят колко им е коствало да стигнат до там. След края на вечерята ръкопляскаш на шеф-готвача, тя/той ти се усмихват – изглежда много яко, почти си мислиш, че и ти така можеш… ама не знаеш, че за предходните 48 часа евентуално са спали кумулативно 8 часа (а може и по-малко), че кожата на ръцете им е почти свалена от топлината, че краката им пулсират от часовете, които са прекарали прави, че телата им са схванати, че кръстът им е сецнат от навеждане, вдигане и т.н.…

Да събереш екип и всички да се стиковате и да не се избиете по време на многото часове, които ще прекарате заедно, за да приготвите храна за 100-тина души – е много, много сложна задача. Да намериш хора, които  да работят с теб и да не те прецакат – също. Работата в кухнята е малко като работата около операционната маса: не е важно кой е по-по-най, а е важно в края на заниманието, всичко да завърши успешно. И успехът не е само въпрос на капитализация, а в края на вечерта клиентите да си тръгнат щастливи и емоционално заредени, а не само сити и доволни (или опиянени) – тЕ това е начина да се мери успех.

Работата в кухнята и ресторантьорството е игра на нерви и яко жонглиране, в което трябва да съумееш да вложиш всичките си личностни и професионални качества и умения, като се стараеш да не полудееш или да не получиш нервен срив. Сега е добър момент да кажа, че според мен всеки, абсолютно ВСЕКИ гражданин трябва да работи поне един месец като сервитьор и един месец като продавач – да видите тогава колко рязко обществото ни ще претърпи подобрение!

След цялата еуфория, ядене и пиене – остава един тон работа за вършене: миене, чистене, изхвърляне на боклук… доста хора забравят за този факт и прекаляват с обсебването на хората, които са на работа. Едно е набързо да похвалиш шеф-готвача, да размениш няколко думи от любезност, да си направиш селфи за спомен – друго е да решиш, че 11:30 вечерта е най-подходящото време за разкази на спомени от еди-кой-си ресторант, в еди-коя-си държава или размяна на рецепти, тип: чакай да ти кажа аз това как го правя.

Отдавна храната не е само гориво, енергия и насъщния в края на деня. Храната е настроение, емоция, изкуство – струва си в такива специални моменти да се изживее и човек да й се отдаде напълно!

Зимната вечеря беше подкрепена от Absolut Elyx, пролетната – от Chivas.

p.s. на Backstage Dinner-а прецаках от преразбиване сметаната за десерта. Не е важно, но държа да го кажа. Много ме беше срам. Всъщност – още ме е срам, от престарание малко прецаках десрета. Увериха ме, че не било фатално, но не вярвам чак съвсем да не е било – още страдам. Да се знае.