Чета бавно, за жалост, но тази книга изгълтах за два дни (no pun intended). Отдавна не се бях гмуркала в толкова добре написан роман, в който еротиката по-скоро предава послание на нежност и вълнение, отколкото с гола страст и първично желание. Сюжетът на книгата, погледнат най-общо е повече от банален: заможни американци с лятна къща на италиански бряг, техните гости и обслужващ персонал, летен романс и едно момче, което започва да разбира и да открива себе си, да разбира света и околните, да разбира предпочитанията и вкусовете си. Всичко това разказано от първо лице единствено число, силно интроспективно и като така субективно. Щеше да бъде предпоставка за абсолютно кошмарно четиво, но Андре Асиман успява да създаде нещо красиво, интоксикиращо, завладяващо, на моменти сложно за приемане, но лесно за преглъщане. (естествено, че ми се иска да мога да пиша така и не става въпрос само до изучаване на стилистика и методики, а за дарба и хъс, които не съм убедена, че притежавам).

Сега ми остава да гледам филма, действие, което отлагах напълно съзнателно за момента след като прочета книгата. Не се съмнявам, че ще ми хареса – не заради положителните рецензии и заради големия шум, наградите, каста или дори факта, че действието се развива в Италия и Рим, където завинаги ще остане да живее една част от сърцето ми. А защото е последен от трилогията на Лука Гуаданино, след I am love и A bigger splash, Call me by your name е третият посветен на промените, които привличането, любовта и привързаността остават в нас. Също така е и третият на тема: похотливи богаташи, живеещи la dolce vita в Италия, основно през лятото и в близост до морето, които разнообразяват благоприличния си буржоазно-интелектуален живот с търсене на смисъла посредством сближаване с другия – това разбира се е моя интерпретация, но не е безкрайно далеч от сюжетните линии. Не знам защо Гуаданино не е намерил начин пак да вмъкне Тилда Суинтън и в Call me by your name, макар, че не намирам в книгата нито един герой, чиято роля би могла да изиграе. В една паралелна вселена, в която аз съм кастинг директор на Call me by your name, ще променя образа на Vimini и вместо крехка и болнава девойка тя ще бъде крехка и болнава жена на средна възраст, изиграна именно от Тилда Суинтън.

Някои от пасажите в Call me by your name ме върнаха години назад, накараха ме да си спомня за отминали моменти, места и срещи с хора, за отминали докосвания и думи изречени тихомълком, ходейки по тъмни италиански улички през топли летни нощи. Сетих се неща, които бях напълно забравила, като съвета никога да не се притеснявам да се отдам напълно, защото предварителния страх, че ще страдам и ще бъда наранена ще ми попречи да живея и да изживея любови, приятелства, авантюри. Non devi mai aver paura di amare e di lasciarti amare – никога не бива да се страхуваш да обичаш и да се оставяш да бъдеш обичана. Бях забравила или заровила тези думи някъде надълбоко, а историята, която доведе до тях не е по-малко вълнуваща от тази в Call me by your name.

Или казано с думите на бащата на Елио: “We rip out so much of ourselves to be cured of things faster than we should that we go bankrupt by the age of thirty and have less to offer each time we start with someone new. But to feel nothing so as not to feel anything – what a waste!”

Всъщност не познавам нито един човек, който да е прекарал лято в Италия като млад и да няма поне една разтърсваща любовна история.

Както и да е, любовните истории мога да ги оставя за сборник разкази или за някой биографичен роман, за някой по-далечен ден, ако изобщо се престраша да ги разкажа. Сега, гледайки в ретроспекция не съжалявам за нищо сторено и нищо казано, съжалявам само малко за нещата, които не се осмелих да направя. По някакъв начин сме съставени от емоциите, които всички преминали през живота ни са събудили в нас, независимо дали сме били щастливи, тъжни, обичани или обичащи – всичко което сме, нямаше да бъде възможно, ако бяхме останали сами. Нищо от това, което съм нямаше да бъде същото, ако не бях направила нещата, които съм направила до 41 и хората, които съм срещнала по пътя си до тук.

Вярвам, че има два основни начина да се употребява изкуството, било то кино, книги, картини, оперни постановки или музика, единият начин е да съзерцаваш, а другият е да съпреживяващ. Тази книга, я съпреживях. Уикенда прекарах сред зеленината и уюта на селския ни двор, четейки, разговаряйки, мислейки, съзерцавайки. Щях ли да правя същото без да съм прочела книгата? Вероятно. Щях ли обаче вчера вечерта да седна и да напиша 13 страници, ако не ме беше връхлетял ураган от емоции, след като прочетох книгата? Определено не.

pix: imdb