След една доволно дълга, самотна, смотана и много тежка седмица, направих за себе си следните заключения:

Хората са страхливци!

Въпреки летящите крилати фрази alla – ако ти липсва някой, обади се; ако харесваш някого, кажи му… хората седят, гледат се и си съчиняват филми в главите. Погледна ли ме, не ме ли погледна, ами сега като ме погледна точно как ме погледна и точно този поглед какво значи… и това го правят хора на по 40 години. И не знам тъжно или смешно ми е.

Защото навремето мъдрата ми сестра, като й разказвах колко много харесвам едно момче и как се чудя дали ще ме покани на среща Ели, т.е. сестра ми, ми зададе простичкия въпрос: А защо трябва да го чакаш той да те покани? Покани го ти! Така и до ден днешен правя. И хората малко се стряскат и аз не мога да разбера защо.

Ако сте любопитни какво стана с онова въпросното момче – той дойде с мен на кино, после нещата нещо не ни се получиха, а години по-късно той взе, че стана режисьор.

Хората са странни.

Аз съм много пряма, защото последната година и поливна-две осъзнах, че нямам особено много време за губене в глупости, за това следвам примера на децата в пясъчника: харесвам те, искаш ли да си играем заедно и да бъдем приятели? Или вариант Б: не мисля, че имаме кекавото и да е общо, може ли да не се виждаме повече? Повечето хора не го разбират – не знам защо. Предпочитат мазнене и лицемерие, а на мен не ми се занимава.

Хората предпочитат да се занимават с живота и проблемите на другите, отколкото със своите собствени.

Предполагам, че това обяснява и неистовия интерес към всички реалити ТВ формати, които показват колко са добре/зле другите – ако са ти абсолютно непознати, още по-добре!

Хората са скучни, когато позират

Често напоследък имам усещането, след първите 10-15 минути разговор с някого, който се старае супер-много да го докара на вид и съдържание, че това е 150-то повторение на стар блудкав сериал. Толкова ли е трудно да осъзнаеш, че не е задължително да бъдеш интересен, забавен и център на вниманието задължително и на всяка цена? Понякога е по-добре да си седиш и да си мълчиш, честно!

Хората са зли, тъпи и завистливи!

Ааа – ти видя ли сега как я заряза гаджето й, така й се пада! – това е за пример, защото го чух вчера. Кой си ти, за да определяш на кого какво му се пада? Или още по-добре: така им се пада, да мрат, щом са решили да карат еди-какво-си еди-къде-си. Това последното е особено смазващо, като искам да направя няколко важни уточнения: няма значение дали познаваш или не, някой който е загинал и се коментира (в случая в новините) – не можеш да говориш така, точка. Ето това синтезира нещата: „Най-лесното нещо е да мразиш, за любов, съчувствие и състрадание се изисква усилие“ – очевидно в живота ми е имало и все още има хора, които са много по-мъдри отколкото подозирам, което ми дава надежда, че в дъното на тунела все пак има светлина. И още нещо – ако е истина, че за една нация можеш да съдиш по отношението на хората към смъртта и инвалидите – значи ние сме на дъното на еволюционната стълбица, защото не е нормално пред църква, на очевидно опечалени хора, застанали до катафалка да задаваш въпроси от типа: „Какво се случва тук, че има толкова много хора – нещо интересно ли?“ или „Некой известен ли е умрЕл, че има толкова много хора с цветя?“

Това не може да бъде нормално, особено ако вариации на тези въпроси в рамките на час бъдат зададени от 10-тина души!

Правя си списък с всички хора, с които съм била близка през един или друг момент от живота си и които са били важни за мен по някакъв начин, за да се видя с тях – или поне да ги чуя или да им пиша, за да им го кажа и да им благодаря. А не да се чудя някой ден на погребенията им защо никога не съм им казала колко много са значили за мен.

На всички им се иска, но на много не им стиска.

След няколко партита, на които наблюдавах как мъже и жени флиртуват неумело, правят се на интересни, за да привлекат нечие внимание (конкретно или по принцип) и рецитират наизуст заучени свалячески реплики от 7 клас направо ми се дорева! За това прилагам нагледно как се прави.

Защо на хората им е толкова трудно да кажат: харесвам те? И в този ред на мисли – аз ли съм единственият идиот, който отива при някого (така де, отиваше, за да бъдем политически коректни) и казва открито: харесвам те, искаш ли да излезем заедно някой път? Дали все пак ако се съсредоточиш върху това да покажеш на човека пред себе си, че го харесваш и се постараеш да го опознаеш, няма да се почувстваш значително по-добре, отколкото ако седиш и чупиш стойки в ъгъла и се тюхкаш защо не те поглежда? И всъщност това не е само в контекста на търсиш си партньор за секс, любовник или партньор до гроб – това се отнася до всички възможни човешки връзки и отношения.

Хората масово нямат чувство за хумор

Някой беше постнал това във ФБ и понеже на мен ми се случва периодично разни хора да ми казват, че ме познават от някъде го приложих: 2 жени и 2 мъже. 1-та жена ме погледна ужасена, после като й казах, че се шегувам, тя ми отвърна, че „не е прилично“, втората умря от смях, после за норматив станахме първи приятелки; 1 мъж ме погледна в шок и изчезна, другия с огромен интерес ме попита в които филми точно, след като казах, че се шегувам каза: жалко.