Мило дневниче, снощи гледах филма, а после заспах на саундтрака.

Ето и моите 5 стотинки по темата, като нали се има предвид, че нямам претенциите да пиша филмова или литературна критика, а само споделям менение за нещо, което ме е впечатлило. Със същия успех мисля утре да ви пиша за гримове.

И книгата си струва да се прочете и филмът да се изгледа, като двете следва да се разглеждат като две съвсем отделни и независими произведения и не задължително да се търси пряка връзка. Книгата е написана красиво, аз я четох в оригинал на английски и там много приятно се преплитат диалозите от английски на италиански и обратно, чете се лесно, бързо и в един момент си дадох сметка, че искам още и още. Предвид факта, че Андре Асиман е университетски преподавател по теория на литературата и в частност творбите на Марсел Пруст, не е чудно защо на няколко пъти имах странното усещане, че чета По следите на изгубеното време. Изчетох ми биографията, както и библиографията и вчера започнах да чета Eight White Nights – с това темпо мисля, че до края на месеца ще успея да прочета всичките му произведения. Ако ви се чете нещо от него можете да прочетете Are You Listening? за The New Yorker и Reflections of an Uncertain Jew за The Threepenny Review.

Едно от нещата, които ми направиха впечатление ровейки набързо из коментари и за филма и книгата е, че прекалено често на Call me by your name се гледа като апология на гей секса, а всъщност (или поне според мен) е много повече описание на процеса на израстване, съзряване, coming of age – това словосъчетание винаги ми е харесвало особено много. Човешката сексуалност, вярвам, е много повече от момченце и момиченце, внимателно спретнати под бели чаршафи. Има фрагменти от книгата, които са толкова общочовешки, силни, проникновени и валидни, че няма идея как някой може да стигне само до повърхността на гей сексуална връзка.

Ето и пример:

Perhaps we were friends first and lovers second.

But then perhaps this is what lovers are.

Това, което ми хареса в книгата е пълнокръвието на героите, непрестанните препратки към литература, философия, изкуство… филмът е малко по-оскъден, разбира се, както и липсват някои герои. Отново – бих поизрязала някоя и друга минута природни гледки и вторачени погледи и бих вмъкнала образ, който да бъде изигран от Тилда Суинтън. Но освен, че не съм кино-критик, не съм и режисьор.

Гледайки филма виждам много по-силно забележимо почеркът на Джеймс Айвъри, отколкото този на Лука Гуаданино, който е адаптирал сценария – именно за адаптиран сценарий филмът получи награда Оскар. И това обяснява силната прилика с филми като A room with a view – която забелязах дори само гледайки трейлъра, а след като изгледах Call me by your name откривам и добри общи допирателни с Maurice на Айвъри – от разделите на железопътните гари, до едната сватба, дори прическите и академичната обстановка. Всъщност нищо чудно Асиман да се е вдъхновил от Maurice, за да напише Call me by your name – ако имах възможност щях да го попитам.

Call me by your name – както книгата, така и филмът не са за всеки. Може да се сторят претенциозни, може да останат неразбрани, да не говорим за търсенето на фокус и акценти. Като начало и към двете произведения трябва да се подходи без предразсъдъци и без очаквания. Не мога да знам как щях да приема книгата, ако вече бях прочела нещо от Асиман, може би стилът му на писане нямаше да ме впечатли толкова силно, знам ли. Но тъй като съм гледала вече филми на Гуаданино и най-вече I am love и A bigger splash, намирам наистина една определена кинематографска идентичност, последователност и естетика, които го правят разпознаваем и за разлика от многото съвременни режисьори той ме накара да се сетя защо обичам киното и как точно обичам да го консумирам. Без ефекти, без зелени екрани, с изключителна актьорска игра, със забележително адекватни декори и пейзажи.

Музиката във филма, отново съвсем очаквано, е прекрасно допълнение към сюжета – между класическа музика и така популярната 80-те години Лоредана Берте‘, малко диско-поп, малко ретро, малко ритми, които могат спокойно да бъдат актуални и днес…, а лично за себе си открих, че на Mystery of love на Sufjan Stevens мога обилно да рева. Също така, но това е много лично мое си преживяване с препратка към отминалия ми живот, сцената с прасковата е на фона на един от любимите ми италианки изпълнители – Франко Батиато. Елио сменя станцията на малкото си радио и попада на Radio Varsavia на Батиато, чийто текст е всъщност доста политически, но има някои рефрени, които спокойно могат да бъдат адаптирани към отрязъкът от време, в който Оливър и Елио са заедно.

Спирам, за да не стане досадно, но мога да продължа още. Надявам се ако не друго да съм ви провокирала да четете и гледате, като по отношение на гледане можете да видите или да си припомните някои от шедьоврите на Айвъри: A room with a view, Mr. & Mrs. Bridge с Пол Нюман и Джоан Уудуърд (ОБОЖЕ ТЕЗИ ДВАМАТА!!!), Howards End, The remains of the day (по романа на Казуо Ишигуро, който апропо също започвам да чета, както и отново с дуото Антъни Хопкинс & Ема Томпсън)… мога да продължа още, но мисля, че тези са едно добро начало.