Гола съм и съм на ръба на кухненската мивка. Той е прав срещу мен и очевидно прави някакви опити за секс. Очевидно и аз правя подобни опити но така като гледам не ни се получава. Предполагам поради количеството изпит алкохол. Или поради факта, че е 5 часа сутринта. Или поради факта, че си нямам ни най-малка представа кой е този човек срещу мен… Започвам да бъркам дълбоко в замъглените си спомени и да търся някаква частичка идентичност на особата пред мен. Заблоски. Барът, в който работи приятелка. Аз съм с друга приятелка. Той седи аха до мен. Какво правиш, с какво се занимаваш, дизайн, криейтив, у-а, тениска с надпис Бруклин, адски къса коса, висок, много висок. И много кул. Много хип. Много ню-йоркски-непукист.
Непукист е явно и в сексуално отношение защото не може и не може да го вдигне. Опит след опит. Продължава часове. Мъчим се, започва да става неприятно. Отказваме се и се просваме на канапето в хола. И тогава го виждам – шибано пиано по средата на хола. Адски кул. Адски хип. Лежим голи един до друг. Какво е това пиано по средата на хола. Ми пиано. Е добре де, ти можеш ли да свириш на пиано. Ми мога. Можеш ли да свириш Реквием за една мечта. Знам ли, дай да пробваме.
5 часа сутринта е. Седим двамата голи един до друг на малко столче за пиано. И свирим на пиано. Свирим реквием за една мечта.
След около 5 часа нещо като сън се стряскам от кашлица. Трябва да тръгвам, да и аз, леле как ли ти беше името, трябва да се измъкна от тук. Всичките ми дрехи са върху някакво шибано пиано по средата на хола. Кой ще сложи пиано по средата на хола??? Събирам ги, обличам се, трескаво търся името му навсякъде из паметта си. Няма го пустото име, даже буквичка не е останала. Стряскам се, забързвам се, намирам вратата, той ме гледа леко недоумяващо, много кул тениска с надпис Бруклин, казвам чао, той затваря вратата. Почти тичам по стълбите надолу, къде съм, и кой беше този. Излизам навън и виждам в далечината небостъргачите на Манхатън. Чувствам се изключително успокоена осъзнавайки, че съм в Бруклин.
Поглеждам си телефона само колкото да се ориентирам в часа. 9:30 сутринта. Имате 2 смс-а. 1. “давай да взимаме яко кока, проститутки и да трошим хотелски стаи” 2. “Мисля че съм влюбена в курва”. Имам нужда от кафе и прескачайки локвите на милия ми Бруклин се запътвам нанякъде.
май 20, 2011
Хареса ми. Особено това с смс-ите накрая 🙂
май 20, 2011
и моите приятелки си имат много интересни приятелки 🙂
май 20, 2011
Започва яко да ми се живее в Бруклин. 🙂
май 20, 2011
действието се развива в бруклинския квартал Уилямсбърг. няма друго такова място. там прекарах само една нощ, но не ми е достатъчна. ако можех бих тръгнала натам сега веднага, даже по домашното ми сабо. ох!
май 20, 2011
Според мен това може да се случи само на определени хора и няма значение местоположението. :))
И на мен ми се дивее в Бруклин…
май 21, 2011
тя дивотията или си я носиш в себе си или не, принципно.
ама някак си там е във въздуха. и е много заразна. а и хората там те предразполагат
май 20, 2011
смятай бате за каква комплексация става дума …
май 20, 2011
а, и още нещо – как да го вдигне, след като е изшнорил поне половин ейтбол и е надрал поне литър скоч покрай белото? … ами не става, дори и ти да си Адриана Лима …
май 20, 2011
три години ходя в Ню Йорк, но ето че едва тази година отидох за по-дълго отатък Манхатън и останах истински очарована. От хората, от безумния арт начин, по който изглеждат, от заведенията, с под посипан с пясък или просто дълъг бар, на който спокойно може и да дремнеш. Най-ме забавлява перфектният изглед към Манхатън, за който онези там от Манхатън дори и не подозират, че съществува. Със сигурност знам, че ще се върна в това място, може би съвсем скоро
май 21, 2011
онзи бара с пясъка – сърф бар, май се казваше, и аз съм била/пила там 🙂
май 21, 2011
@none комплексарщина е да кажеш, че някой е комплексар само заради самото казване. и понеже не съм била там и не знам кой какво е изпил се чудя дали пък ти не си им светил? ако си – кажи как звучеше рапсодията поне