Сънят ми е прекъснат от напористия звън на мобилния ми телефон. Първо се ядосвам, после се притеснявам. Часът е почти 4 и обикновено само при крайно спешни ситуации ми звънят в този час. Номерът е непознат, но все пак решавам да вдигна. Знам ли какво може да се е случило.

– Здравей, исках да чуя гласа ти. Исках и да те прегърна, но понеже не мога, за това реших поне да ти е обадя. – Разпознавам веднага гласът. Принадлежи на мъж от моето далечно минало, искам да кажа минало забравено. Защо изобщо ми звъни? Последно се разминахме случайно на една улица преди около половин година и само си кимнахме.
– Ти луд ли си? Откъде изобщо имаш новия ми номер?
– От Мария.
– И на нея ли й се обади посред нощ?
– Не, имам го от няколко дни. Исках да те чуя, знаеш, че харесвам смеха ти, липсваше ми. Тъжен съм и имам нужда от компания. Поговори си поне малко с мен. – Почервенявам от яд – първо каква е тази наглост, аз не съм среднощна помощ за тъжни кретени и второ, на Мария ще й откъсна главата! Как изобщо е могла да му даде новия ми номер? Приятелка, няма що!
– Е чу ме. Лека нощ.
– Не, не ме оставяй, искам малко да си поговорим.
– Ти луд ли си? – Започвам да повтарям едно и също вече. До такава ли степен съм заприличала на запис на самата себе си? Но все пак е 4 сутринта, спи ми се…
– Сигурно те събудих, извинявай, но нали знаеш, има едни моменти, в които имаш нужда да чуеш приятелски глас.
– Аз не съм ти приятелка.
– Не е вярно, приятелка си ми. Знаеш, че много те ценя.
– Не сме говорили от около година, какви глупости дрънкаш в момента?
– Виж, разбирам те, ядосана си ми, трябваше да ти се обаждам по-често. А и трябваше да се виждаме по-често…
– Ама ти наистина си луд! Ядосана съм, защото е посреднощ! Освен това откъде на къде ми се обаждаш на и ми дрънкаш всички тези глупости? До колкото си спомням при последния ни разговор, ми обясни, че не искаш да се виждаме повече, защото много ме харесваш, а не искаш. Е, след това ми разкри и малката подробност, че си женен. След което вече аз не исках да те виждам.
– Виж, може малко да съм прекалил и да съм те наранил, но тогава вярвах, че това е правилното решение. Знаеш, че нищо не можех да ти обещая.
– Защо, да не би сега да можеш да ми обещаеш нещо?
– Не знам, сам съм и си мислех за теб, имах нужда да те чуя. Харесвам гласът ти, дори когато си сърдита. Сам съм, а не искам да съм сам. Исках да те чуя.
– Това, че си сам мен не ме интересува. Нали жена ти не можела да диша без теб, да не би да е преминала на дишане с кислородна маска и да те е зарязала?
– Ами замина на море с приятелки и аз останах сам и…
– Аха, ясно, сети се за резервната гума от миналата година. Виж, моето момче, не си познал. Не си и помисляй да ми звъниш пак, разбра ли! Никога повече! Постарах се да те забравя и нямам никакво намерение отново да се намъкваш в живота ми!

Затварям. И за по-сигурно изключвам телефона. Часът вече е 4:30 и знам, че след този разговор няма да мога повече да заспя. Правя си кафе и паля цигара, пускам си тиха музика, паля всички лампи и почвам да ровя в гардероба и да подреждам дрехите си за следващия ден: костюм за работа, рокля за вечерта. Проверявам програмата си за деня: работа, работен обяд, следобед 4 срещи. Задрасквам последната – ще се чупя, просто няма да издържа на всичко това, ще отида на фризьор, за да си почина малко, а вечерта ще се видя с момичетата. Поглеждам роклята на закачалката и решавам, че е прекалено целомъдрена. Прибирам я и вадя една с гол гръб, която имам от две години и така и не съм обличала никога до сега.

Повтарям си наум: Никога повече няма да вярвам на мъже с интелектуален вид, които започват с думите „ти си различна, ти се открояваш, искам да сме приятели…“