Това е заглавието на първия автобиографичен роман на Марина Рипа ди Меана, една от най-скандалните римлянки от 70-те и 80-те години известна най-вече с красотата си, браковете и любовните си афери, издадена през 1984 г. Естествено, че майка ми си купи романа и когато ме прати за лятната ваканция между 4-ти и 5-ти клас в София с нареждане да чета всеки ден – и на български и на италиански, първата книга, която подхванах беше именно тази.

София, 1988 г., комунистическа България, пика на Възродителния процес, аз на 11 години чета автобиографията на една от най-скандалните италианки, която е красива като кино-звезда и в моите очи е икона. Чета в един от вътрешните дворове между кооперациите в центъра, точно на гърба на Турското посолство в София, докато приятелките ми скачат на ластик и около нас се навърта по един въоръжен войник – за всеки случай. Дворът впрочем въоръжени войници има всеки ден, по 24 часа, сменят се и ние ги познаваме почти всички.

И така – чета за живота на една римлянка, която описва пикантно приключенията, изстъпленията, изкушенията, залитанията, успехите и паденията от своите първи 40 години. На 11 бях убедена, че жените на 40 са лели със склонност към сбабичасване, с изключение на майка ми, която беше величествена и божествена – някой ден ще ви покажа снимки, за да видите, че не става въпрос само на детско въображение и привързаност на дъщеря към майка. Тази жена драстично промени начина, по който гледам на жените след 40, всъщност на жените изобщо.

Книгата й, колкото и да беше оплювана и дискутирана като скандална, за мен беше първия сблъсък с откровено писане от първо лице, единствено число на жена, която е имала всичко и нищо в тоя живот – имала е и пари и слава, пък е била и бедна и низвергната, има дете ама се е налагало да направи и нелегален аборт. Изобщо беше като един голя, широко отворен прозорец към един сят, в който една жена може всичко: може да работи, може да се преизмисля и пресъздава постоянно, може да си сменя мъжете, може да е любовница и любяща майка едновременно – неща, които до тогава нито знаех със сигурност, че съществуват, нито съм си представяла в моя детски ум на дете от соц-лагера, че е възможно а бъдат в синхрон.

И така, наскоро разказах за тази книга на една от моите приятелки и тя заключи с: ех, Динкова, ако някой ден ти решиш да пишеш книга – дано използваш достатъчно завоалирани псевдоними, защото иначе ще стане страшно.

Моят живот всъщност е толкова обикновен и лишен от интрига, драма – за скандал и дума не може да става. Но 40 години са една чудесна възраст, а 40 днес не са като 40 преди 20-30 още по-малко 40 години. Днешните 40-годишни са още млади, силни и могат всичко, което могат и 20-годишните (а понякога могат някои неща и доста по-добре). 40 години – ако имаш късмет – са средата на живота ти, имаш достатъчно знания и опит, от теб зависи как ще ги използваш по предназначение от тук нататък.

Та така, тази седмица празнувам 40 – защото само един ден е абсолютно недостатъчен, за да празнуваш живота, по начина, по който исках и ти доставя удоволствие: хедонистично, нарцистично, цинично и полято с много мехурчета!