Отдавна не бях писала нищо точно в тази категория.

Разговорът по-долу е проведен между две реално съществуващи жени. Действието се развива в софийски бар.

А: Ще престанеш ли да се въртиш докато ти говоря?
Б: Не се въртя, слушам те.
А: Не ме слушаш. Все едно та бях стигнала до….
Б: Престани да се заглеждаш, освен това този е гей и нямаш шанс.
А: Не е гей! Най-много да е метросексуален!
Б: Гей е! И ти винаги се заглеждаш по гей мъже, трябва да отидеш на психолог!
А: Аз ходя на психотерапевт, ако искаш да знаеш!
Б: Помага ли ти?
А: Не, обаче е интересно и забавно. И открих някои интересни неща за себе си, например, че имам дислексия.
Б: Това психотерапевта ли ти го каза?
А: Не, той ме прати на друг специалист, който се учуди, че за толкова много време никой до сега не е разбрал за дисклексията ми.
Б: И? Предписаха ли ти хапчета?
А: Не.
Б: Супер! И сега какво?
А: Нищо – имам природно извинение – когато ми притрябва.
Б: И аз си имам, много по-добро от твоето, с моето ADHD!
А: Това какво беше – нещо за липсата на възможност да се съсредоточиш…
Б: Ахам, казва се: Attention deficit hyperactivity disorder. Обаче ти предписват и хапчета.
А: Нали не ги пиеш?
Б: Не, разбира се. Повечето са ужасни, със странични действия и изобщо те скапват адски много, а и те правят леко зависим към тях.
А: Баси! Е защо ти ги предписват тогава изобщо?
Б: Защото са скъпи милинка, а психиатъра получава бонус всеки път, когато прати пациент да си купува.
А: Е да бяхме станали доктори и ние!
Б: Да, ама не сме. Оплакваш ли се?
А: Не, обаче няма да откажа да получавам процент когато препращам някого някъде.
Б: Ако откриеш как става – сподели ми, ще се възползвам и аз.

Разговорът продължава в друга посока