Ако си мъж и съжителстваш с жена няма начин да не си чувал вариации на този въпрос до припадък. А ако си жена (честно, всички го правим повече или по-малко, дори и аз) няма начин да не си задавала въпроси от типа: Как изглеждам в тази рокля? Този панталон добре ли ми седи на дупето? Тези джинси очертават ли ми много бедрата? Изглеждам ли дебела в тези дрехи?

Принципно съм съгласна, че има дрехи, които седят по-добре и такива, които седят по-лошо, за всеки силует има по-подходящи и по-малко подходящи тоалети – но като цяло: ако имаш дебел задник, то той е дебел и това е единствената причина поради която изглежда дебел в точно този панталон. Не ти е виновен панталонът!

В този ред на мисли, преди месец-два открих аутлета на Karen Millen на Солунска и след като се заврях в една невъобразимо тясна рокля, излязох от съблекалнята, фръцнах се, цъкнах с език и врътвайки се да си видя задника измучах доволно: мъхъъммм, слагайки ръка на талията си, след като я приплъзнах от ханша нагоре (обмислям кариера в чик-лит-порн-искам-да-забогатея-веднага жанра, така че репетирам с описанията, сорЕ). След тази сценка идва при мен продавачката: на външен вид на не повече от 22-24 години, симпатична, много усмихната, висока, слаба и казва нещо от типа на: Надявам се да не прозвучи лошо, но вие сте първата по-една клиентка, която излиза от съблекалнята и се харесва, а не почва да дърпа дрехата, да казва кое как се вижда, очертава и да пита: тази дреха прави ли ме дебела.

Пак се връщаме на темата със задника: ако имаш голям такъв, не ти е виновна роклята!

Аз се заливам от смях, момичето става червено като домат и почва да се извинява, ако случайно е била по-директна. Аз й обяснявам, че това не е директност: това е направо с бутонките шут в главата, но добре че аз съм самовлюбена, имам чувство за хумор и го приемам за комплимент!

За сведение: не си купих точно тази рокля, защото ми беше малка в раменете и бюста.

И сега, в навечерието на празнично-коледно-новогодишен-зимен сезон, когато всички са склонни да преяждат и да се излежават по дивани и канапета с висококалорични сладкиши и алкохолни напитки в ръка искам да ви кажа следното: това да приемеш тялото си такова, каквото е, не означава да се разплуеш и да станеш 100 килограма! Защото от генната лотария това, което на мен ми се е паднало, за жалост, няма нищо общо с това, което се е паднало на Ел Макферсън, примерно. Но имам избор – всеки божи ден, обувайки си панталоните да питам: дебел ли ми е задникът? Или да живея (спортувам, ям и т.н.) така, че той просто да не стане чак толкова дебел, колкото очевидно му се иска, а аз му преча всячески.

И още нещо за финал: едва ли някой ще ви го каже право в очите, но след всеки въпрос: тази дреха прави ли ме дебела? запитаният инстинктивно иска да каже ДА! Но в повечето случаи не го прави, а казва или нееее, в никакъв случай, или нещо замотано от типа: точно тази дреха не ми харесва как ти стои.