Когато си активен ползвател на социалните мрежи и споделяш фрагменти от личния си живот онлайн с приятели, разпръснати из целия свят, тотални непознати и превърнали се в онлайн-дружки хора – идва един особен момент, в който се оказва, че виртуалното отражение на социалния ти живот може да изглежда много по-яко, отколкото е той в действителност.

Канят ме събития, тържества, откривания на магазини, модни събития, градински партита с коктейли. Снимам и споделям. Често отказвам покани. Понякога се оказвам в страниците на списания – нещо, което не приемам особено на сериозно, а по-скоро като забавление и част от парти-атмосферата на града. И накрая чувам: Е не се спря!

След два истерични и натоварени работни месеца, в които не ми остава особено много време за писане и качване на снимки тук – ползвам Instagram, защото е лесно и бързо, но явно тези фрагменти заблуждават и изкривяват представата за живота ми. Парадоксално по-голямата част от дните ми са запълнени с работни ангажименти и седене на бюро, а не с обиколка на партита и кифлеене.

А списъкът с теми за споделяне расте ли расте – от разказ по картинки за партито на Hendrick’s, предизвикателствата на Pepsi в Слънчев бряг & Cacao beach – #PepsiChallenge, последните ми философски прозрения, породени от разговори на един тротоар, софийския нощен прохладен въздух и Aperol Spritz и какво ли още не. Водя си бележки, честно! В един тефтер, за всичко за което искам някой ден да пиша.

И така, за да остана вярна на: Е не се спря! Отивам да чистя, подреждам, готвя и т.н. и да се правя на невероятно добрата домакиня, която всъщност мога да бъда понякога. Само понякога, когато ми остана време от неспиране. Защото в крайна сметка чиниите могат да почакат, а животът – той не чака никого!

Снимка: Жоро Плачков