През годините съм стигнала до следното заключение: само глупаците не се променят, всички останали по един или друг начин израстват, учат непрестанно, сменят, разнообразяват и разрастват интересите си и полезрението си.

Когато започнах този блог имах нужда от време и лично място за развлечение, в което да си играя (със спорна успеваемост) на фотограф и модел, да си джуркам в гардероба дневните тоалетчета и да си ги споделям с масите… Не, последното е доста преувеличено, макар че на няколко пъти съм се отплесвала много мощно именно в тази посока.

Истината е, че този модел ми доскуча, защото предпочитам да се занимавам и да пиша за други неща, но на блога много упорито му увисна етикета „моден“ и всичките ми напъни да го попроменя към лайфстайл се оказаха почти безсилни.

Освен това започнах да се занимавам и с разни други работи, които пък реших да споделям и в тук и във Facebook страницата на блога и после едни строги жени малко ме наплюха, щото нали това било личен блог, защо съм била споделяла някакви други неща, които са в графа „работа“, така се било обърквало всичко – блог ли било, сайт ли станало… на моменти се чудех дали да не кажа: ами биполярност и шизофрения – какво да правиш, всичко ми е простено. Но пък после се замислих, че това не е отговорно поведение на човек, който има претенцията за сериозен и говорещ за важните неща в живота – включително психическите заболявания.

Малко е странно – нали аз съм един и същи човек, независимо с какво и къде се занимавам и защо изведнъж се оказва, че поради нечия чужда нужда от строго разграничение не мога да си споделям с радост всички халтури, с които всъщност се гордея? За малко бях забравила, че данък обществено мнение аз не плащам, но понякога се губим, нали? Или може би се губя само аз, забравям от къде съм тръгнала и какъв път съм минала и се оставям на течението, на двоуменията и съмненията подправени с човешките критики да ме лашкат насам-натам.

Работата е там, че имам нужда от едно място, на което да събирам и показвам идеите и работата си, с която се гордея. Един вид – онлайн портфолио. Но дали личният блог може и трябва да изпълнява тази роля? -> тук всъщност еднозначен отговор няма и само един много надменен и самонадеян глупак би могъл да отсече с ДА или НЕ. Но едно е сигурно – блогът ще се промени, по един или друг начин, ще порасне, ще се разрасне или ще се изроди и мутира – предстои да видя. Ако ми останат сили може да попипна и външния му вид или пък да използвам помощ от другарче, за да не се окаже трагичен опит, завършващ с предизвестена гибел.

Откакто пиша за webcafe и Икономист, ми се иска да пиша повече и за теми, които истински ме вълнуват, както и да интервюирам и снимам хора, които знам, че в медиите няма да могат да минат, по начина, по който си го представям, защото трябва да отговарят на интереса на уважаемите читатели, на виждането на редакторите, както и на други повече или по-малко значими фактори. Лошото е, че от сега знам, че ме чакат безсънни нощи, защото на тези занимания ще мога да обръщам внимание в сводното си време, т.е. нощем, защото денем работя и не мога да пренебрегна платената си работа за сметка на хобито си. Сърцето ми се къса от този факт, но няма как – животът е наниз от сметки, които трябва да бъдат платени.

И така – още не съм решила как, кога точно и по какъв начин, но Ana’s Handbag съвсем скоро ще се раздели първо с това шеговито (и вече леко глуповато) име, а след това и с хаотичния си начин на съществуване, който водеше самодоволно първите седим години.