Няма начин в един или друг момент от живота си да не си се вдъхновявал & възхищавал на някого – от момичето на съседния чин, от манекенката на корицата на Vogue, от (сложи име по избор на изпълнител, писател, поет и т.н.) и така, до безкрай.

Аз, както повечето подрастващи объркани и леко смешни в пубертетексите години хлапета, съвсем в реда на нещата си имах идоли – такива, от прашните софийски улици – съвсем реални хора, които намирах за велики – разбирай ВЕ-ЛИ-КИ и бих дала всичко, за да ми бъдат приятели и поне малко да приличам на тях. После, както често се случва в живота, когато боговете искат да ни накажат сбъдват нашите желания и някои от тези гора опознах, бях в една компания с тях и така нататък. Разочарованието ми беше покъртително и разтърсващо.

И така, лекичко след няколко силни житейски шамара научих едно: да не идолизирам. Точка.

Възхищавам се, да; харесвам, уважавам, понякога дори се вдъхновявам от хора – знайни и незнайни личности, повече световно неизвестни, отколкото герои от днешната по-култура. Но не идолизирам и не искам да подражавам. Защото е безсмислено. Защото всеки минава по различен път и в крайна сметка кому е нужно да бъдеш ТОЧНО като човек Х или У? и искаш ли го наистина?

Не, не искаш. Искаш да бъдеш себе си, само че да притежаваш атрибутите, които си преписал на твоя любим герой. Или искаш да притежаваш нечии вещи, богатство, слава, крака, цици… – което е прави всъщност жалък душевен мизерник.

Пиша това леко досадно излияние, защото наскоро едно 20-тина годишно момиче ми писа един прочувствен мейл, в който ми обяснява как съм била нейния идол, защото следва профилите ми в социлаките и съм я вдъхновявала и съм била такава и онакава и така…

Значи, чудесно е да получаваш такива мейли чат-пат, нали за разлика от тези написани от обикновени психопати или чекиджии, но също така е и леко плашещо. Плашещо е, защото аз нямам претенцията, пък и намерението, да предавам кой знае какви знания и умения на поколенията. Списвам този блог когато имам нещо да кажа или покажа, като той метаморфозира безкрайно – от един посредствен моден блог до един посредствен личен блог от типа „мило дневниче, днес аз…. (дейност по избор – от винопиене, през готвене, до шопинг и т.н.)“.

И понеже аз много обичам конкретиката искам да ви дам следния пример: като хлапе гледах Mrs. Parker and the Vicious Circle и бях толкова силно впечатлена, че изрових с в следващите години всичко, което можах за г-жа Паркър. Тя е писала за Vanity Fair и  The New Yorker и изобщо е била изключително интересна и различна за времето си личност и в нея аз виждах проекция на собственото си аз. Защото когато си на 20-тина идеята да бъдеш изключително талантлива писателка с разнообразен сексуален живот и склонност към алкохолизъм, както и член на затворен интелектуален кръг звучи супер. Звучи като да си сред супер-звездите на своето време. Докато не ти се наложи да се докоснеш до тези звезди и не осъзнаеш, че освен на мед, мухите налитат и на ако (доста по-често на ако, отколкото на мед, впрочем).

И така – след като се запознах с някои от идолите си – писатели, журналисти и хора на изкуството – бях толкова потресена от завистта, посредствеността и материалността на голяма част от тези хора, че избягах с 200.

И ето така, с гръм и трясък и известно време седене затворена вкъщи сред любимите ми книги, приключи романтичната фаза от моя живот, в която обожествявах със замах и подражавах с упорство.

И така, като заключение на тази безумна неделна тирада: никога, ама никога не искай да бъдеш точно, пък или поне дори малко като човек Х или У. защото те са такива, каквито са заради индивидуалния път, който са изминали. А ти си ТИ – и това е най-ценното, стига да го разбереш навреме. Бъди ти във всичко, което правиш или не правиш, избирай какъв човек да бъдеш, възпитавай се, култивирай се, образовай се, храни се правилно и за бога – спортувай! Не искаш да си като мен, защото проекцията на моя живот в социалните медии е просто един фрагмент от всичко – добро, но в повечето случаи лошо, които ми се случва. Само че аз избирам да живея живота си за мига, с усмивка и без излишно мрънкане, защото в крайна сметка така е по-лесно и по-приятно – както за мен самата, така и за околните.

p.s. снимките са за онагледяване – Дженифър Джейсън Лий в ролята на Дороти Паркър. Моята снимка е дело на Яна.