Малко неща в този живот ми доставят истинско удоволствие е четенето и вживяването в богатия свят, там където го има, както и естетически издържаното и добре композираното визуално преживяване, което определени филми доставят. Другото, което обичам е да препрочитам и преоткривам определени автори, след като съм чела техни автобиографии или биографии или пък съм гледала художествена интерпретация на живота им под формата на филм или сериал.

Така препокрих Франсис Скот Фицджералд, покрай сериала Z: The Beginning of Everything, който се фокусира много повече върху Зелда и нейните дарба, талант, изисканост, елегантност и най-вече желание за живот, успех, забавление и слава.

Ерата на джаза, сухия режим, ексцесии, промени, бурен живот, беден живот, охолен живот и такъв между две войни, Голямата депресия, нови хоризонти, безспорни таланти, бунтарски натури… Една епоха обрисувана от не един или двама и идеализирана и приставена в романтична светлина от милиони.

Къде истина, къде художествена измислица, къде интерпретация на събития и представяне на измислени и не съвсем реалистични герои, за любителите на жанра period drama сериалът е приятен за гледане. Но това е само първопричината, поводът, който ме подтикна да пиша днес.

От както се помня живея с представата за видяното, прочетеното, разказаното и преразказаното. Изяждах първо романите, а после и биографиите на определени автори с кориците. Годни на ред мечтаех да се бях родила в края на 19 или началото на 20 век. Мечтаех за Париж от 40-те или 60-те, мечтаех за епохи приключили още преди да се родя. Мечтаех за света преди модернизацията и глобализацията, когато са съществували затворени читателски клубове, авантюристични натури са организирали творчески кръгове, меценати и филантропи са се обграждали с талантливи творци и автори.

Ако сте гледали филмът Полунощ в Париж на Уди Алън, вероятно помните героят на Оуен Уилсън, Джил, който мечтаеше да може да се пренесе в 20-те години на 20-ти век, епохата на „изгубеното поколение“. И когато успя по мистично-мистериозно-доволно-алкохолно да го постигне и да се запознае с Фитцджералд, Хемингуай и дори Пикасо, съвсем неочаквано намира нов обект на влечение в лицето (и тялото) на Адриана (Марион Котийяр), която скоропостижно се превръща в негова муза. В отвеяните им разговори тя споделя мечтата си да може да се пренесе в Belle Époque, която според нея е най-великата епоха. И когато отново мистериозно се озовават назад във времето, на маса с Тулуз-Лотрек, Гоген и Дега – те се оплакват от ежедневието си и мечтаят за Ренесанса.

На този филм се смях през и до сълзи, защото беше като нежен шамар за романтично-перверзната ми обсесия с миналото и копнежът ми към отминали епохи и загинали герои.

Парадоксално преди няколко дни, в разговор обилно полят с розе и обгърнат от цигарен дим, някъде около полунощ се впуснах в описание на събития и хората, участвали в тях, преди 20-тина години. Тогава, в разгара на събитията съм приемала всичко за даденост, за част от живота и ежедневието ми.  А в последствие се оказва, че това е бил емблематичен момент, такъв, който влиза в модерната митология на градските легенди. А от тези легенди са се родили някои от героите на нашето време, кой повече, кой по-малко познат, който влиятелен, кой само популярен… и да, оказа се, че можеш да оцениш стойността на един момент, само ако го погледнеш в ретроспекция. Защото как можеш да си сигурен, че тези хора, с които си днес ще се превърнат в иконите на утрешния ден и обикновените планове, които кроите в 2 през нощта ще се превърнат във филми, книги, клипове, успешни нови бизнес-начинания.

Не можеш да си сигурен, можеш само да се надяваш, че доакто живееш и се наслаждаваш на дните си тук и сега правиш нещо смислено, оставяш следа, черпиш наслада и евентуално някой ден, когато се обърнеш назад ще имаш повод ако не за гордост, то поне за усмивка.

И така, вчера е била Зелда, днес е някоя друга, а утре можеш да си ти. Живей живота си така, както би искала да го видиш екранизиран, бих казала за финал, като по пътя внимавай да не оставяш жертви, още по-малко трупове. Не наранявай – нито околните, нито достойнството си.

И прави упражнения, защото само среднощните танци никога няма да бъдат достатъчни, за да си в добра форма за пълноценно изживяване на максимално количество дни.