Както повечето любовни истории и тази е с тъжен край.

В едно малко и китно селце в подножието на Стара планина, в една малка, скромна, но много спретната къщичка живели мъж и жена, които за да звучи този разказ съвсем като приказка, мога да нарека дори баба и дядо. Оженили се много млади, имали деца, които отгледали и след като пораснали поели по своя път. Живели само двамата, скромно, както повечето възрастни двойки пръснати из китните провинциални селца и градчета на родината. Гледали няколко кокошки, имали малко насаждения в градинката си и някак се справяли. До денят, в който бабата умряла. Дядото прегръщал дълго студеното тяло на съпругата си, с някаква надежда да я върне обратно, към света на живите. Дни наред цялото село кънтяло от воплите и риданията му. После последвало погребението, на което дядото почти не говорил. После се затворил в къщичката си и не се показвал навън дни наред. Дните се превърнали в седмици, седмиците в месеци. Накрая, когато започнал да излиза в градината си, почти никой, който минавал покрай ниската ограда на дома му не можел да го разпознае. Изглеждал още по-стар и не говорил с никого.

Така минали много години, в които единственото нещо, което дядото правил било да отглежда няколко скромни лехички, да събира всички захвърлени вещи от съселяните си и да ги подрежда прилежно в двора си. Дворът постепенно се превърнал в бунище – препълнено с ненужни вещи, пробити стари ламарини и тенекии от саламурено сирене, найлонови пликове и вехти дрехи и обувки. Още по-претъпкана била старата му къщурка.

Един ден старецът запалил няколко огъня в двора си, после се прибрал в къщурката си и я подпалил, отвътре. Къщата пламнала като факла, но минало време, преди съселяните да разберат, че освен кладите в двора гори и къщата. Едвам потушили огъня, след което извадили овъгленото и сгърчено от агонията на задуха тяло на стареца.

Това е краят на тази история. Сега ми се иска да можех да вярвам в задгробния живот и да мога да кажа, че двамата старци са отново заедно.