Преди много време хората на 33 ми изглеждаха почти стари. А сега обръщението леличко, кара мозъкът ми да изпрати непоколебим импулс в дясната ми ръка, която иска да се устреми в адски мощен шамар. А аз шамаросвам доста силно.
В по-близко минало си представях как наистина на 33 хората вече трябва да са станали разумни, уравновесени, целеустремени и да знаят какво искат от живота. Емблематичната Христова възраст в моите романтични представи беше възрастта, в която изглежда възможно да се сбъднат чудесата.
Вече съм на 33 и много ми се иска да кажа, че съм разумна, уравновесена, целеустремена. Разумна съм до толкова, че да знам как по-важните неща в живота са здравето, семейството, приятелите, любимите, пътуванията, емоциите, забавленията. Всички онези неща, които след време ще ме карат да поглеждам назад с усмивка. Уравновесена до толкова, че да правя разлика между лични качества и морална стойност на хората и тяхното статукво в обществото, до толкова, че да мога да си прехапя езика, когато няма смисъл да казвам каквото и да било. Целеустремена до толкова, че да мога да тегля по една мощна майна на всеки, който се изпречи на пътя на моето крехко равновесие, заплашва сигурността и спокойствието на хората, които обичам или изобщо си позволява да навлиза твърде много в личното ми пространство, без да има официална покана.
33 години и хиляди километри път зад гърба ми, хиляди изписани думи, хиляди физиономии, много големи грешки, много малки победи. И колко малко истински значими неща. Колко малко смисъл изобщо. На 23 си представях успеха натикан в една диплома или в една квартира или в една кариера или една чанта – примерно Бъркин. На 33 знам, че това са пълни глупости. Успехът ми за сега е съизмерим с вдишването и издишването, да се стремя да бъда добра майка, да успея да подредя, сготвя и изчистя и след това да не си го изкарам на мъжа ми, успехът ми е да успея да отида на спорт след тегав работен ден, да изслушам съвета на мама, въпреки, че знам, че ще постъпя както аз си искам, независимо дали е правилно или не. Най-големият ми успех е, че не ми се е налагало да правя компромис със себе си, моралните ценности, в които вярвам и идеалите, които защитавам.
февруари 1, 2010
Много хубаво написано, но звучиш точно, като една жена на 33. А 33 са новите 60, за съжаление.
февруари 2, 2010
Здрасти,
Не знам кои биха били тези „истински значими неща“, които би отчела като голям успех.
Според мен да живееш според собствените си ценности и идеали, без да правиш компромис със себе си, е единственото, което има значение. То може да е лесно, може и да е трудно – зависи от това с каква мярка мерим сами себе си. За мен например е трудно да отговарям на собствените си стандарти, поради което изказване като твоето ми звучи като нещо, което, ако мога да постигна в собствения си живот, бих считала за страхотно постижение.
Поздрави,
Силвия
февруари 2, 2010
На мен пък ми харесва. На 33 и аз се чувствам по подобен начин, разсъждавам в същите категории. Все едно аз съм го писала! Колко банално, а?
февруари 3, 2010
@ Маги – на 60 може да се чувстваш и на 16, както и обратното. Според мен в живота има смисъл човек да съхрани две неща – искрата или детското в себе си и чувството си за хумор.
@ Силвия – борбата с високите стандарти към мен самата е безмилостна и се прехвърля и в изискванията ми към околните. За компромисите – понякога животът ни поставя в ситуации, в които трябва да се избира между несъпоставими величини – като например комфортът на рожбата си или личната свобода на избор? Това е трудно решение, още повече, когато си майка.
@ Маринела – животът понякога е банален, но колко е интересна тази баналност и колко близка е до всички нас. А може би именно това му е интересното.