Понякога, когато имам време да прегледам нещата, които Facebook ми напомня, че съм споделяла, поствала или в които съм била тагвана, на този ден предходни години, не мога да спра да си задавам въпроса: а какво ли ще правя догодина, по същото време?

Днес гледам този пост и си давам сметка колко много неща се случиха през изминалата година: започнах да пиша за webcafe, имам рубрика в Икономист, имах рубрика в радио ФМ+, продължавам да пиша за списанието на пловдивската верига аптеки Аптеки 36.6, отскоро съм и сред авторите на Мениджър. Поканиха ме да водя ТВ предаване, а аз отказах; редовно обаче ме канят като гост в студио, за да коментирам различни теми от гледната точка на политолог или консултант корпоративни комуникации и бизнес етикет, а аз отказвам повечето пъти, защото не намирам смисъл да коментирам теми, които не влизат в преките ми компетенции. Получих три предложения да напиша книга, отказах и трите, но пък започнах работа по един проект, който ако види бял свят ще бъда изключително щастлива и горда от себе си. Започнах нов бизнес – Добри обноски, консултантска дейност в сферата на бизнес и социалния етикет, публичния и личния имидж.

Правя си в подобни моменти на обзор на извършената дейност и кратка равносметка, за това че през последните 20-тина години са ми казвали какво ли не относно заниманията ми и съм търпяла всякакви критики, особено откакто започнах да пиша. Спектърът на коментарите е широк, от имаш талант – пиши, до имаш лице за телевизия, занимавай се с ТВ журналистика; от блогът ти е интересен и пишеш забавно, до отдава ти се да пишеш прес-съобщения и адверторилаи. От много си стара, за да те снимат и да участваш в репортажи, до много си смотана и никой не иска да чете излиянията ти.

Има хора, които харесват това, което правя. Тима други, които харесват само определени неща, с които се занимавам. Има и такива, които не харесват нищо, от нещата, които правя – вероятно защото мен, като цяло не харесват.

Има хора, които ме подкрепят, други, които отправят смислена, градивна и остра критика (най-често това е Александър) и такива, които откровено хейтят – кога директно, кога завоалирано.

Неестествено и ненормално ми се вижда да можеш, още по-малко да искаш, да се харесаш на всички. Щом аз не харесвам всички, то някак напълно в реда на нещата е и не всички да ме харесват. Но има една тънка граница на елементарното възпитание и основни морални постулати, които определят кога се преминава границата на добрите обноски и маниери, на човещината, на възпитанието, на смислената градивна критика и се преминава в полето на хейт, злоба, обиди, нападки и дори заплахи.

Наскоро, след като за пореден път потърсих вина в себе си и къде съм сбъркала (защото съм така устроена и възпитана и когато ме критикуват/хейтят – не отминавам с едно „бе я у лЕво“, а чегъртам, за да проверя дали наистина не съм сгрешила) един от най-близките ми хора ми даде следния съвет: „Когато взимаш под внимание нечия критика, хейт или просто коментар или препоръка, виж внимателно от кого идват, какъв опит има този човек, какво е постигнал в живота и не на последно място каква е неговата репутация и какво е отношението на околните към него. И след като прецениш внимателно всичко това, а при нужда се допиташ и до чуждо безпристрастно мнение, реши искаш ли изобщо да се засягаш, заслушваш и да взимаш под внимание този коментар“.

Та така, замислих се. В следствие на което цедката, с която отсявам социалния си кръг стана още по-гъста, а хората, с които общувам доброволно – още по-малко.

Да бъдеш 40-годишна жена с голяма уста (и умерено голям задник) и да изказваш мнението си публично, както и да отстояваш позициите си – не е лесно, особено ако имаш наглостта да го правиш публично, в интернет, да продължаваш да поддържаш блог с претенции за лайфстайл, да си активна в социалните мрежи и да приемаш предложения да пишеш като външен автор за някои от водещите онлайн и печатни медии в страната.

След всичко, през което минах, особено през последната година, продължих да се интересувам основно от тези няколко неща:

-семейството си

-качествено общуване с бездруго малкото ми истински и верни приятели

-смислено говорене с хора, с които не сме точно приятели, но ни е приятно да общуваме и да обсъждаме житейски и философски теми, от време на време

-физическото и психическото ми здраве, както и това на семейството ми

-непрестанното учене на нови неща, поемането в нови посоки, задълбаването в нови дисциплини и стремеж към усъвършенстване

Не ми пречи, че броят на хората, които не ме харесват се увеличава – предвид темпераментът и острия ми език не е особено голяма изненада. Вече спря да ми пречи и фактът, че дъщеря ми попада на гадни онлайн коментари за мен и се разстройва – това също е начин да получи ценен житейски урок относно отговорността, която всеки (би трябвало) да носи, дори за анонимните си постове и туитове, за критичното мислене, за правилната преценка, за това колко важно е да познаваш хората лично преди да се осмелиш да ги  обсъждаш, съдиш или критикуваш, за това, че има огромна разлика между изказване на лично мнение и претенции за меродавност на същото.

Та гледам сега как Facebook ми припомня този пост, на снимката по-горе, отпреди година и си давам сметка, че през изминалата година направих, работих и писах много, а за следващата нещата се очертават да бъдат даже по-натоварени. Или с други думи – яко ми дупе, както буквално, така и преносно. Гледайки тази снимка си давам сметка и колко много са хората, на които пък тази година искам да благодаря – за доверието, за съвместната работа, за подкрепата.

Правейки си равносметка, следвайки съвета по-горе, остава да ми пука за мнението на твърде малко хора. Освен това Facebook ми припомни и този пост, отпреди година:

който сгря до -4 градуса ледения къс в гърдите ми, който някога е бил сърце и ми даде повод да се гордея с хедонистичната кучка, която съм избрала да бъда. Защо се гордея ли? Защото ако не бях заякнала и не бях калила кожата си да бъде толкова дебела надали щях да съм жената, майката и приятелката, която е къс бетон, парче камък, верен другар, сигурно рамо, стабилна основа, довереник и пазител на тайни.