Позирането, буквално, такова като за снимка – винаги ми е било мъка. имам няколко читави снимки, които Александър ми е направил без да знам и от време на време снимки от събития, на които позирам винаги по един и същи начин, ето така – едното краче напред, малко в профил и понякога ръчица префърцунено на кръста:

Имам и една фотосесия от Светослав Караджов, но той ми е приятел и е друго, когато позираш пред човек, когото познаваш.

И така – получих предложение да гостувам на фотографката Мирослава Дерменджиева и естествената ми реакция беше да си кажа: ето, това е моментът в който ще осъществя онази идея отпреди няколко години да събера няколко приятели, да им избера дрехи, т.е. да го играя стилист. А после размислих и в крайна сметка ще позирам аз. Имам насрочен час за следващата седмица – и умирам от страх: как да се гримирам, как да позирам, какво да облека… мисля всъщност един куфар да помъкна, за да имам готовност да реагирам и да влизам от роля в роля.

Хем ме е страх, хем нямам търпение. Лично предизвикателство – да надскоча позата крак пред крак и ръка на кръста! Да видим.

Ако не друго – ще имам едни хубави снимки, които да показвам когато остарея, сбръчкам се и увисна тотално – и ще цъкам с езика – ех, каква красавица бях на младини! Мани!