След последните три месеца, прекарани в регулярно посещение на болници, клиники, лаборатории, хосписи, ветеринарни клиники, поликлиники и лични доктори, днес си зададох въпроса: а има ли кой да ми смени подлогата, при нужда?

На кого мога да разчитам напълно, на кого мога да се доверя, кой ще се отзове без да задава въпроси, да поставя условия, да иска нещо в замяна? Баща ми, сестра ми, Александър и (надявам се!) Адриана, когато порасне. Не бих посмяла да добавя нито едно друго име към този списък. По-лесно ще е да намеря на кого да платя, за да върши тази не лека и определено не особено приятна работа, отколкото да разчитам на нечия приятелска помощ.

След последните три месеца животът ми даде един много горчив, но важен урок. Друг въпрос, че скоростта с която се уча от грешките си, би ми гарантирала да живея поне 150 години, защото някои уроци щеше да е добре да съм научила, дори наизуст, когато съм била на 20. Неизменно се сещам за репликата на един приятел, който преди няколко години ми каза, че имам неонов мигащ надпис на челото, който гласи „добра наивница, възползвайте се“.

Е, на принципа на космическите кораби в научно-фантастичните филми, когато има кризисна ситуация и поетапно се налага да изключват захранването на различните системи, подаването на ток към неоновият надпис спира. Така надявам се ще мога да пренасоча спестената енергия към поддържане на и бездруго разклатените ми жизнени функции и да отложа максимално далеч във времето нуждата някой да ми сменя подлогите.